Малкият и китен град беше притихнал в зимна летаргия. Есенните мъгли бяха задушили живота по улиците, а зимният студ беше скрил и малкото смелчаци, бродещи като призраци. Дълго и страшно беше робството, народът се изтощи и обезвери. Изтощи се от напразни надежди и се обезвери от гнета и мъките.
Когато наесен се разчу, че Дядо Иван иде, чирпанлии не се сдържаха, не чакаха примирено. От гръдта на малкото градче се откъснаха отново и с голям устрем двадесетина човека, смели и силни, за да се присъединят към опълчението в помощ на руските войски. Новините от военните действия идваха противоречиви и объркващи.
Чирпан винаги е бил град с голямо интелектуално съсловие и всичките му членове трепетно следяха събитията. Когато припаднаха есените слани, хората покриха всичко, което можеше и мислеха, че би било в полза на борбата. А, че започваше най-голямата борба, беше ясно на всички. Започваше борбата за свобода, но дали щеше да достигне до края, или отново щяха да сведат глави пред беснеещия поробител? Щеше ли шепотът на Левски да се превърне е боен вик? В къщите на Илия Живков, Димитър Петков, Тончо Драганов, Атанас Петков и останалите присъединили се към опълчението чирпанлии, близките се молеха за здравето им и за успех на войските.
Очакване се носеше във въздуха. Стоян Китайката, касиер на Земеделската каса, незнайно как успя да извърши дело, равно почти на подвиг. Той прибра и скри цялата документация на касата, заедно с всички актове и разписки. Сведенията за имуществата и парите на турците, както и данъците, платени от раята, бяха на сигурно място и чакаха да послужат, комуто трябва.
Люшкаше се малкият град между надежда и отчаяние, между вяра и безверие, между смелост и примирение. След обявяването на Руско-турската война башибозукът ту вилнееше из града, ту изчезваше да преследва бегълци и опълченци.
На 03 януари 1878 година мразовитото зимно слънце щеше да стане свидетел на едно чудо. Пусти бяха улиците на града, но той не бе опустял. Тишината се разцепи от камбанен звън. Камбаните биеха неистово! По земята се усети тътен, който с приближаването си се превърна в конски тропот. В Чирпан влезе конницата на полковник Сиделников, влязоха освободителите! По улиците занаизлизаха хора, от всички дворове излезе радостта и надеждата. Улиците се изпълниха с народ, зазвучаха песни и ликуващи викове. Гражданите целуваха ръцете, оръжията, краката и дори конете на освободителите! С хляб и сол, с хоругви, с молитви и благословии посрещнаха чирпанлии носителите на свободата! Кафенето на Стоян Китайката се превърна в градоначалничество и щаб на българи и руси. Под еуфорията на чудото, започна обсъждането на това, какъв ред и кой да го въведе в Чирпан, нареждаха дежурство на патрули, мечтаеха и изживяваха мечтите си! Сякаш и зимата се уплаши и отдръпна, светна мразовито и ярко слънце, пелената на свободата покри Чирпан!
Но този малък и смел град трябваше още веднъж да приеме съдбата си. Не беше дошъл още моментът за свобода! Водени от свои сметки, дипломатите на Великите сили, отредиха друга несправедлива и тежка участ на България. Разделиха я на две части – Княжество България и автономна област Източна Румелия. Чирпан остана в Източна Румелия и напразна се оказа радостта и ликуването на чирпанлии. Те отново се оказват в една несвободна територия.
Огънят вече е запален, свободата е вкусена и надеждата посята. Чирпан ще чака своята свобода, която ще дойде от Пловдив с акта на Съединението на Княжество България и Източна Румелия!